Искът е заведен в в рамките на проекта ACF 59 „Международните правозащитни стандарти на фокус“ на Фондация „Български адвокати за правата на човека“,
С решение от 8 август 2022 г. по гр.д. 53404/20 Софийски районен съд, 24 състав уважи иска на иракския гражданин С. А. предявен срещу Административен съд София град и Върховен административен съд с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 4 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Решението не е влязло в сила.
Искът е за присъждане на обезщетение за претърпените от г-н Ахмед неимуществени вреди в резултат на действията на двете съдилища, които не са разгледали в „кратък срок“, така както изисква чл. 5, т. 4 от ЕКПЧ и чл. 46а, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България, жалбата му срещу заповед на директора на Дирекция „Миграция“ за настаняване в СДВНЧ Бусманци.
Фактите накратко: Със заповед от 22.03.2019 г. на директора на Дирекция Миграция на ищеца е наложена принудителна административна мярка връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна и принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци. Задържането в СДВНЧ Бусманци е осъществено същия ден. На 5.04.2019 г. ищецът подава жалба срещу заповедта до АССГ София. Първото и единствено заседание по делото е проведено на 17.06.2019. Решението, с което АССГ отменя заповедта като незаконосъобразна е постановено на 2.08.2019 г. АССГ постановява незабавно освобождаване на жалбоподателя след евентуално влизане в сила на съдебното решение. Решението е обжалвано от Дирекция Миграция и потвърдено от ВАС с решение от 9.01.2020 г. Г-н С. А. е освободен от СДВНЧ Бусманци на 20.01.2020 г. Така в продължение 10 месеца той е бил незаконно лишен от свобода на основание незаконосъобразна заповед. Съгласно нормата на ЗЧРБ, в редакция към онзи момент, производството е трябвало да приключи за не повече от 4 месеца.
Решението: В решението си от 8 август 2022 г. СРС постановява, че като не са спазили изрично посочените в чл. 46а ЗЧРБ срокове за разглеждане и произнасяне по жалбата на г-н Салман срещу заповед за принудително настаняване в специален дом, АССГ и ВАС носят отговорност за причинените му вреди.
По отношение на вредите СРС приема, че „негативните последици върху личността и психиката на ищеца се подразбират и от естеството на упражненото спрямо него принудително настаняване в специален дом“. Съдът се позовава на практика на ВКС като приема, че „обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1 [ЗОДОВ], се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени … Негативните емоции и страдания на лицето при забавяне от произнасяне от страна на административните съдилища, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер“.
Предявеното и присъдено от СРС обезщетение е минимално в размер на 50 лв.
Делото е стратегическо, тъй като няма съдебна практика по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, който предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията. В свое решение от юли 2022 г., Ali Reza c. Bulgarie, no. 35422/16, по оплакването на жалбоподателя за липсата на ефективни средства за бърза защита срещу произволно имиграционно задържане по смисъла на член 5, пар. 4 от ЕКПЧ, Съдът в Страсбург приканва българските жалбоподатели първо да изпробват реда за защита под формата на иск за обезщетение, предвиден в чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Европейският съд посочва, че „въпреки че Правителството не е представило примери за съдебна практика, в която въпросната разпоредба е била приложена към жалба относно срока за проверка на законността на задържането с цел депортиране, Съдът не разполага и с примери за обратното, така че няма нищо, което да му позволи да преразгледа предишното си заключение относно ефективността на това средство за обезщетение“.
Надяваме се делото на г-н С.A. да е пример за ефективността на това вътрешноправно средство за защита и да даде увереност и на други незаконно лишени от свобода лица да търсят правата си по този ред. Крайната цел, разбира се, е намаляване на броя на нарушенията чрез привеждане на българското законодателство и практика в съответствие със стандартите на Конвенцията.
